„Червен бряг – Оряхово“ - теснолинейката на смъртта и мълчанието

Най-кървавата катастрофа в историята на Български държавни железници се случва на 1 май 1969 година по трасето на теснолинейката „Червен бряг – Оряхово“, край плевенското село Чомаковци. В трагедията загиват 27 души, а други 38 са ранени, много от тях остават инвалиди.

Седем години след първия фалит на НРБ и след продажбата на златния резерв на Царство България, икономиката на страната продължава да буксува. Докато победена Германия вече е сред водещите икономики в света, България — най-верният сателит на победилия СССР — живее в режим на недоимък, компромиси и мълчание.

Малко след 3 часа през нощта на 1 май 1969 г. от жп гара Червен бряг потегля претъпканата с пътници теснолинейка, която по онова време носи името „Осми конгрес на БКП“. Хората бързат да се приберат по домовете си за празника. Свидетели разказват, че влакът е толкова препълнен, че пътниците стоят по стъпалата и платформите. Някои дори не успяват да си купят билети — касите спират да продават, но композицията въпреки това потегля. Още при потеглянето влакът започва да се клати, а шест километра по-нататък — на завой край село Чомаковци — последният вагон се преобръща. Той не се откъсва от композицията, а започва да се влачи на едната си страна.

Уплашените пътници започват да скачат в движение, но стоманеният корпус и изпочупените прозорци на вагона разкъсват телата им. Загиват 27 души – сред тях деца, 13-годишният Венци от София, и току-що омъжилата се Йорданка.

Хората от Чомаковци, притекли се на помощ, описват гледката като „месомелачка“. Очевидецът Красимир Кръстев разказва как сред отломките разпознават старшина само по шапката — тялото му е обезглавено при влаченето на вагона. Навсякъде има хора с откъснати и премазани крайници. Малко по-нататък откриват момче, изхвърлено от платформата и нанизано на клон. Когато го свалят, то още дава признаци на живот, но скоро издъхва. За превозването на ранените са изпратени линейки от София, Враца, Кнежа, Червен бряг и Луковит.

Кръстев разказва, че сред писъците и ранените се появява и човек, който започва да обира загиналите и пострадалите — пръстени, гердани, портмонета и пари. Двамата с Иван Симеонов тръгват към него, готови да се саморазправят, но пристига милиционер и му го предават.

Най-жестокото е, че след трагедията пристига друг влак. Хората отново се качват — пак претъпкани, пак един върху друг. „Все едно, че нищо не е било“, спомня си Кръстев.

Подобно на случилото се три години по-рано при потопа във Враца, властта отново избира мълчанието. При социализма трагедиите не се дискутират — те се замитат. Пропагандата решава какво хората могат да знаят и какво трябва да забравят. А когато трябва да има виновни, вината се стоварва върху най-ниското ниво — машинист, ръководител движение, някой изпълнител. Системата не греши. Партията не носи вина.

Съдебната експертиза установява, че катастрофата е резултат от немарливостта на машиниста. Влакът се е движил с 1–2 км/ч по-бързо от позволеното ограничение от 30 км/ч в този участък. Делото е разгледано от Врачанския съд. Машинистът е осъден на 10 години затвор. На подсъдимата скамейка застава и ръководителят движение на гара Червен бряг, който е позволил претъпканата композиция да потегли. Той обаче получава само условна присъда.

Години по-късно, на 15 декември 2002 г., теснолинейката Червен бряг – Оряхово е окончателно закрита поради нерентабилност. Времената на самооблагането, бригадите и „доброволния труд“ вече ги няма. Никой не иска да плаща лично за нерентабилността. Вместо това мнозина очакват държавата да плаща вместо тях. В началото на 2004 г. с постановление на Министерския съвет започва демонтирането на железния път и линията изчезва от картата на България.

Оряховчани все още тъгуват за теснолинейката — за изгубената възможност да пътуват 4 часа до Червен бряг, който иначе е само на 56 км и с кола се стига за по-малко от час. Катастрофата не се коментира. А култът към бай Тошо е по-силен от всякога.