„Ние отбелязваме, че тези руски обещания са оказвали въздействие върху умовете на славяните по времето на Екатерина и че нашите братя, които не са разбирали руските намерения, са се радвали и признаваме, че също сме изпитвали това чувство по времето на Александър и на войната срещу Портата през 1807 и 1810, когато руските войски нахлуха в България отсам Дунава. Ала след завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове, когато генерал Кутузов и други преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество, когато те опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание нито милост към тези славяни, на бащите на които са обещавали, че Русия желае да възстанови славянската народност и да я закриля – ние започнахме да се съмняваме.
Очите ни се отвориха за същността на руската закрила едва по времето, когато нашите сънародници в Молдавия и Влахия, оставени без всякаква подкрепа и съчувствие, са били принудени след сключването на мира да се завърнат всеки в родното си място и да издигнат сами своите къщи върху пепелищата. Тогава ние разбрахме, че съвсем не влиза в руската политика да ни върне свободата, а по-скоро да ни превърне в роби и да ни подчини под своята власт, което ние не бихме понесли.“
ИЗЛОЖЕНИЕ НА АРХИМАНДРИТ НЕОФИТ ДО ВИСОКАТА ПОРТА